Friday, March 27, 2009

НЕВРОЗАТА Артур Янов 1991




НЕВРОЗАТА
Артур Янов 1991
Превод - Ембец


Ние всички сме създания които искат, които имат нужди. Ние сме родени нуждаещи се, и мнозинството от нас умират след цял живот борба, с много от нашите нужди незадоволени. Тези нужди не са прекалени - да бъдем нахранени, да ни е топло и сухо, да растем и да се развиваме със своята си скорост, да ни държат и милват, да бъдем стимулирани. Тези Първични нужди са централната реалност на бебето. Невротичните процеси започват, когато тези нужди не биват посрещани определено количество време. Новороденото не знае, че трябва да бъде вдигано на ръце когато плаче, или че не трябва да се отбива от гърдата твърде рано, но когато на нуждите му не се обръща внимание, го боли.

Първоначално, детето ще прави всичко по силите си, за да си задоволи нуждите. То ще протяга ръчички за да го взимат на ръце, ще плаче когато е гладно, ще рита и ще маха ръце, за да му бъдат посрещнати нуждите. Ако определен период от време нуждите му не биват задоволявани, ако не го държат на ръце, не му се сменят често пелените, или не е хранено достатъчно често - то тогава детето може или да понася неспираща болка докато не успее да направи нещо за да бъде задоволено от родителите, или ще потисне болката потискайте нуждата. Ако болката му е твърде остра, може да се намеси смъртта, както показват изследвания на бебета в домове за сираци.

Тъй-като бебето не може само да победи чувството на глад (не може да отиде до хладилника) или да намери заместители които да показват любов, то трябва да отдели своите усещания (глад, желание да е държано) от съзнателните си процеси. Това отделяне на човек от своите нужди и чувства е инстинктивна маневра, която премахва болката, когато тя е отвъд поносимото. Ние наричаме това "разделянето". Организмът се разделя, за да защитава своя континюитет. Това не значи, че непосрещнатите нужди са изчезнали. Напротив, те продължават през целия живот да въздействат, да канализират интереси и да произвеждат мотивация за своето задоволяване. Но поради болката, която те произвеждат, тези нужди са били потиснати в съзнанието, така че индивидът трябва сега да преследва заместително задоволяване. Той трябва, накратко, да преследва задоволяването на своите нужди по силмволични начини. Тъй-като не му е било позволявано да се бъде себе, той ще се чувства принуден да кара другите да го изслушват и да го разбират по-късно в живота си.

Непосрещнатите нужди, болката от които надхвърля границата на поносимото, не само се отделят от съзнанието, но и усещанията от тях биват прехвърлени към области където контролът е по-голям, или където може да бъде постигнато облекчение. Така, чувствата могат да бъдат облекчени чрез уриниране (по-късно чрез секс) или контролирани чрез потискането на дълбокото дишане. Незадоволеното дете се учи как да маскира своите нужди и да ги превърне в символични такива. Като възрастен то може и да не изпитва буквално нуждата да суче от майчината гърда, от която е бил отбит рано, но ще бъде заклет пушач. Нуждата да се пуши е символична нужда, а естеството на неврозата е преследването на символичното задоволяване.

Неврозата е символично поведение което е защита срещу непоносима психобиологична болка. Неврозата се самоподдържа до безкрай, защото символическото задоволяване не може да посрещне реални нужди. За да могат реалните нужди да бъдат задоволени, те трябва да бъдат почувствани и преживяни. За съжаление болката е накарала тези нужди да бъдат погребани. А когато те са погребани, организъма преминава към постоянно състояние на извънредна тревога. Това състояние на тревога е напрежение. Напрежението управлява детето, а после и възрастния, към задоволяването на нужда по какъвто и да е достъпен начин. Това състояние на извънредна тревога е нужно за да се осигури оцеляването на детето . Защото ако то се откаже от надеждата че нуждите му някога ще бъдат задоволени, но то може да умре. Организмът продължава да живее на каквато и да е цена, и цената най-често е неврозата – изключването на непосрещнатите телесни нужди и чувства, защото болката е твърде голяма за понасяне.

Това което е естествено е истинската нужда – да се расте и развива със собствена скорост например. Това значи спрямо детето – да не се отбива от гърдата твърде рано, да не се принуждава да ходи или говори твърде рано, да не бъде карано да хваща подхвърлена топка преди неврологичният му апарат да му позволява да го прави комфортно. Невротичните нужди са неестествените – те се развиват от незадоволяването на истинските нужди. Ние не се раждаме в този свят с нуждата да чуваме похвали, но когато истинските усилия на едно дете биват принизявани от раждането му, когато то е накарано да осъзнае че каквото и да направи това не е достатъчно за да бъде наистина обичано от своите родители, то ще развие натрапчиво желание за похвали. По сходни начини, нуждата да бъде себе си на едно дете може да бъде потиснато, дори чрез това че никой не го слуша. Такъв отказ може да се превърне в нуждата да се говори безспирно.

Едно обичано дете е дете чиито естествени нужди са задоволени. Любовта кара болката да си отиде. Детето което не е обичано е дете което е в болка от това че е незадоволено. Едно обичано дете няма нужда от похвали , защото то не е било принизявано. То е ценено заради това което е, а не заради това което може да направи за да задоволи нуждите на родителите си. Обичаното дете няма да стане възрастен с непреодолим глад за правене на секс. То е било милвано от родителите си и няма нужда да използва секса за да задоволява тази ранна нужда. Нуждата да бъдем държани на ръце и милван е част от нуждата да бъдем стимулиран. Кожата е нашето най-голямо сетиво и има нужда поне от толкова стимулация, колкото и другите ни сетива. Последствията могат да бъдат катастрофални при недостатъчна стимулация в първите месеци и години от живота ни. Органичните системи атрофират без стимулация и обратното, както показват изследванията на Креч – с правилна стимулация те отново се развиват и растат. Нужда е постоянна ментална и физическа стимулация.
Незадоволените нужди изместват на заден план всички други дейности на човешкото същество докато не бъдат задоволени. Когато нуждите са посрещнати, детето е способно да чувства. То може да преживява напълно тялото си и своята среда. Когато нуждите не са посрещнати, детето изпитва само напрежение, което представлява чувство изтласкано от съзнанието. С тази връзка прекъсната, невротикът не може да чувства. Неврозата е патология на чувствата.

Неврозата не започва в момента в който детето за първи път потиска свое чувство, но тогава започва невротичният процес. Детето изключва своите функции поетапно. Всяко потискане и всяко отричане изключва детето още малко. Но един ден се случва критическо изместване, след което детето е повече изключено отколкото включено. От този момент нататък то ще оперира в система от два Аз-а – реален и нереален. Реалният Аз е съставен от реалните нужди и чувства на организъма. Нереалният Аз е покривалото на тези чувства и се превръща във фасада изисквана от невротичните родители, които също истерично искат да бъдат задоволени техните си нужди. Родител който има нужда да бъде уважаван, защото е бил унизяван от своите родители, ще желае подчиняващи се и уважаващи го деца, които да се съгласяват с него и да не казват нищо негативно. Инфантилен родител пък може да иска детето да порасне прекалено бързо, да върши всички домашни задължения и накратко да се превърне във възрастен много преди наистина да е готово за това – за да може родителят да продължава да бъде третиран като бебе.

Изискването детето да бъде нереално не се формулира открито. Въпреки това, нуждите на родителя стават скрита команда за детето. Детето се ражда в нуждите на родителите си и започва да се бори да ги задоволява почти от момента от който то се ражда. Него може да го карат да се усмихва (да изглежда щастливо), да гука, да маха с ръчичка, после да седи и да ходи, после вече да се тласка само напред, за да могат родителите му да имат развито дете.

С течение на времето изискванията към детето стават все по-сложни. Ще трябва да получава добри оценки, да помага вкъщи, да бъде тихо и да не изисква специално внимание, да не говори прекалено много, да бъде атлетично. Това което няма да бъде е да бъде себе си. Хилядите операции които протичат между родителите и детето, които отричат естествените Първични нужди на детето водят до това, че детето ще го боли. То не може да бъде това което е и да бъде обичано. Тези дълбоки болки аз наричам Първични болки. Първичните болки са всъщност нуждите и чувствата, които са били потиснати или отречени от съзнанието. Те болят, защото не им е било позволено да бъдат показани и задоволени. Тези Болки водят до: „Аз не съм обичан и нямам надежда да бъда обичан когато съм самия себе си.”
Всеки път когато детето не е държано на ръце когато има нужда от това, всеки път когато му се казва да мълчи, когато му се подиграват или когато го тласкат отвъд възможностите му, повече тежест се добавя в неговото депо на болката. Това депо наричам Първичното Депо. Всяка добавка към това депо на болката прави детето по-нереално и по-невротично.

С покачване на атаките върху системата на реалността, те започват да мачкат реалния човек. Един ден ще се случи нещо, което само по себе си не е задължително травматично – бебето ще се даде за стотен път на детегледачка – което ще промени коренно баланса между реално и нереално и ще направи от детето невротик. Тази случка аз наричам Първичната Сцена. Това е момента в живота на малкото дете, когато всички предишни унижения, откази и депривации се акумулират в едно рудиментарно осъзнаване: „Няма надежда да бъда обичан за това което съм.” Ето тогава детето се защитава срещу това катастрофално знание чрез отцепване на своите чувства и тихо преминава в неврозата. Това "осъзнаване" е в кавички - то не е осъзнато. По-скоро детето започва да играе роли пред родителите и другаде, по начини които вече знае че се очакват от него. То произнася техните думи и прави техните неща. То вече е нереално – т.е. не в акорд с реалността на своите нужди и желания. След кратко време невротичното поведение става автоматично.

Неврозата включва да бъдеш отцепен, отделен от своите чувства. Колкото повече родителите атакуват детето, толкова по-дълбока става бездната между реално и нереално. То започва да говори и мърда по предписани начини, да не пипа своето тяло по непозволени начини (буквално да не чувства себе си), да не бъде твърде весело или тъжно и т.н. Това отцепване обаче е необходимо за крехкото дете. То е рефлексен, т.е. автоматичен начин организма да защитава своя разсъдък. Неврозата, в този смисъл, е защитна реакция срещу катастрофалната реалност с огледа опазване на развитието и психо-физическия интегритет на организма.

Неврозата включва да бъдеш това което не си, за да получиш това което не съществува. Ако любовта съществуваше, детето щеше да е това което е, защото това е любовта – да позволиш на човек да бъде това което е. Затова, няма нужда от нещо грандиозно травматично за появата на невроза. Тя може да произтече от карането на детето да завършва всяко изречение с „моля” и „благодаря”, за да доказва колко културни са родителите му. Може също така да произтече от това да не се позволява на детето да се оплаква когато е нещастно и да плаче. Родителите може да се затичват за да успокоят плача за да потиснат собствените страхове. Те може да не позволяват проявата на гняв – „добрите момичета на правят сцени, добрите момчета не говорят така с родителите си"– за да докажат колко уважавани са те като родители; неврозата може също така да се появи от настояванията детето да рецитира поеми или да решава абстрактни задачи. Каквато форма и да бъде приета, детето много бързо разбира какво се изисква от него. Играй си ролята или... Бъди това което те искат да бъдеш или – няма любов, или това което се пробутва като любов: одобрение, усмивка, намигване. В края на краищата играенето на роли доминира живота на детето, живот който преминава в изиграването на ритуали и повтарянето на заклинания в служба на изискванията на родителите.

Ужасяващото безсилие на това че никога не си бил обичан предизвиква разделението. Детето трябва да се откаже от осъзнаването че нуждите му никога няма да бъдат задоволени каквото и да става. То не може да живее със знанието че е презирано, или че всъщност никой не се интересува от него. Непоносимо за него е да знае, че няма начин да накара баща си да бъде по-малко критичен или майка му – мила. Единственият начин да защити себе си е чрез развиването на заместващи нужди, които са невротични.
Да вземем за пример дете, чиито постижения постоянно се принизяват от родителите му. В класната стая то може да бърбори непрекъснато (и учителите да му се карат); или в училищния двор да бъде самохвалко ( и така да очужди от себе си другите деца). По-късно в живота то може да има неконтролирана нужда и на висок клас да изисква символични неща като „най-добрата маса в заведението” в скъпи ресторанти.
Получаването на масата не може да премахне нуждата да се чувства значим. Иначе защо би повтарял това представление всеки път когато яде в заведение? Отцепено от автентичната несъзнателна нужда (да бъде признат като ценно човешко същество) този човек получава „оправдание” на своето съществуване чрез това че го посрещат по име и фамилия келнерите и мениджърите в скъпи ресторанти.

Децата, значи, се раждат с реални биологически нужди, които по една или друга причина техните родители не задоволяват. Може да се случва че някои майки и бащи просто не осъзнават нуждите на децата, или че тези родители, от желание да не допуснат грешка, следват съветите на уважавани авторитети за това как се отглежда детето и го носят на ръце по специална схема, хранят го по разписание на което би завидяла авиолиния, отбиват го от гърдата според друга схема, и го обучават да контролира изхождането си колкото се може по-рано.

Въпреки това, не вярвам че незнанието или методологичният ентусиазъм са отговорни за повечето случаи на невроза преобладаващи в нашия вид откакто съществуваме. Главната причина която съм открил за превръщането на деца в невротици е това че техните родители са твърде заети да се борят със собствените непосрещнати инфантилни нужди.
Така една жена може да забременее за да бъде "дундуркана" – нещо което всъщност е желала през целия си живот. Докато тя е в центъра на вниманието тя е относително щастлива. Веднъж като роди, тя може да стане силно депресирана. Нейната бременност в случая задоволява нейните лични нужди и няма нищо общо с появата на ново човешко същество на тази земя. Детето дори може да се изпати за това че се е родило и е прекратило едничкото време в живота на майка си, когато тя е била глезена от другите. Тъй-като тя не е готова за майчинство, млякото и може бързо да пресъхне например, и да остави новороденото в същата схема на ранно незадоволяване, от което тя самата е страдала. По този начин греховете на родителите се прехвърлят върху децата в един безкраен цикъл.

Опитите на детето да угоди на родителите аз наричам борбата. Борбата започва първо с родителите и след това генерализирано с целия свят. Разпростира се отвъд семейството, защото индивидът носи своите незадоволени нужди със себе си където и да е, и тези нужди трябва да бъдат изиграни по някакъв начин. Той ще търси родители заместители с които да изиграва своите невротични драми, или пък ще префасонира почти всеки (включително и децата си) в родителски фигури които ще задоволяват желаният му. Ако бащата е бил потискан вербално и не му е било позволено да се изказва много, децата му ще трябва да са много добри слушатели. Те, на свой ред, бидейки карани да слушат твърде много, ще имат потиснатата нужда да бъдат чути и изслушани, най-вероятно от своите деца.

Фокусът на борбата се премества от реални нужди към невротични нужди, от тяло към съзнание, защото менталните нужди се появяват, когато базовите нужди не са задоволени. Но менталните нужди не са реални нужди. Психологическите нужди са невротични нужди защото те не обслужват реалните изисквания на организма. Човекът в ресторанта например , който има нужда от най-добрата маса за да се чувства значим, изиграва тази роля по принудата на нужда която е развил защото не е бил обичан, защото истинските му усилия в живота са били или игнорирани или потискани. Той може да има нуждата да бъде наричан по име от главния келнер, защото по рано в живота си е бил наричан само „сине”. Това значи че той е бил дехуманизиран от своите родители и се опитва да получи човешко отношение по символичен начин чрез други хора. Ако беше третиран от родителите си като уникално човешко същество, нямаше да изпитва толкова остра нужда да се чувства значим. Това което невротикът прави е да слага нови етикети (значимост) върху стари несъзнавани нужди (да бъде обичан и ценен). С времето той може да повярва че тези етикети са истински чувства и че преследването им е необходимост.

Борбата е това което помага на детето да не почувства своята безнадеждност. Тя лежи в работохолизъма, в робския труд за високи оценки, в това човек винаги „да се представи добре”. Борбата е надеждата на невротика да бъде обичан. Вместо да бъде себе си, той се бори да стане друга версия на себе си. Рано или късно детето започва да вярва, че тази версия е истинското му Аз. „Актьорската игра” вече не е волеви съзнателен акт; то е автоматичен и несъзнаван акт.

1 comment:

  1. Страхотна публикация. Благодаря!

    ReplyDelete